Глава 21: Алекс

 Когато таксито спря пред звукозаписното студио, направо изскочих на тротоара, като почти не съборих целуващите се Кати и Зейн.

  - Къде е той? – толкова бях бясна, че несъзнателно бях обърнала на български.

  - За бога, какво се е случило с лицето ти? –  сестра ми ококори насреща ми очи, отговаряйки също на български.

  - Отговори ми, по дяволите! Къде е той? - повторих въпроса си треперейки от нерви.

  - За кого питаш, Алекс? – сестра ми явно стигна до извода, че няма да получи отговор на въпроса си. После сякаш й просветна – За Хари ли?

 Зейн наостри уши, когато я чу да произнася името на Хари.

  - Ще го убия – от устата ми само дето не излизаха пламъци. Толкова бях бясна, че не знаех как не бъркам местата на думите. Отново попитах – Къде е той? В кое студио?

 От Кати бях разбрала веднъж адреса на звукозаписното студио, но не знаех в коя точно стая да го търся. Тръгнах към входа, когато шофьора извика:

  - А кой ще ми плати сметката? Не може така, млада госпожице, засрамете се!

  - Скъпи, би ли се погрижил? – Кати вече вървеше по петите ми. -  Алекс, спри, за бога!

  - Ще го убия на място! – продължавах да нареждам. – Само ме заведи при него и ще отърва света от жалкият му задник… Ще го отърва от мъките…

 Когато спрях пред асансьора, Кати най-после успя да ме настигне.

  - За бога, Алекс! – задъхано каза тя. – Какво се е случило? Кажи ми…

  - Какво става? Какво е направил пак Хари? – ето, че и Зейн ни беше настигнал.

 Само, че аз не им отговорих, защото бях заета мислено да сипя огън и жупел, като нервно потропвах с крак. През главата ми за пореден път се изреждаха начините, по които можех да го убия, използвайки само подръчното - дали да му отрежа главата с тас от барабаните или беше по- чисто да го удуша със струна от пиано? Да му извадя сърчицето, използвайки палките или да му смажа главата с бас китарата…?

 Асансьора най- после дойде и ми прекъсна фантазиите. Качихме се и Зейн натисна копчето за 7 етаж. Вратите се затвориха и кабинката започна да се изкачва нагоре. Боже, толкова бавно се движеше! Първо таксито ми попадна в задръстване, а сега и това! Но кадрите, на които бях станала свидетел преди половин час, се превъртаха в главата ми отново и отново и не ми позволявах да се успокоя…

  - Мотора ми е съсипан! – каза Марко пребледнял. Преди няма и пет минути беше излязъл, за да провери дали не си е забравил нещо в чантите на „Harley”- то, преди да се обади на свой приятел, за да дойде и да го откара в гаража си.

  - Какво? – невярващо попитах и изтичах към прозореца, за да погледна навън. От видяното ми се зави свят - мотора не ставаше за нищо. Прекрасната машина се беше превърнала в купчина желязо.

 Обърнах се отново към Марко – в очите му проблясваха сълзи. И моите се наляха.Приближих и го прегърна. Не можех да си представя какво изпитва в момента, като заех какво значеше това „Harley” за него.  Тогава се сетих нещо.

  - Хайде – хванах ръката му и го затеглих към вратата. Шока ми започна да се примесва с гняв. -  Да разберем кой е направил това.

 Слязохме до приземният етаж и аз позвъних на вратата на домоуправителя. Когато той отвори, на бързо му обясних за какво става въпрос и той се съгласи да ни покаже записа от камерата. Отново задърпах Марко след себе си. Той не беше обелил и дума повече, но не ми се противеше и ме следваше доброволно по петите.

 Когато застанахме пред монитора за наблюдение, казах на възрастният мъж приблизителният час на прибирането ни и той се зае да превърта записа.

  - Ето – посочих аз – Това сме ние!... Превъртете още малко на пред... Тук, спрете… - думите заседнаха в гърлото ми от следващите кадри.

 От отсрещната сграда се раздвижи една сянка, която напускаше прикритието си. Приближи се до входа на моята и погледна на горе, но лицето остана скрито от ниско нахлупената качулка. После отново сведе глава, като прокара ръце през лицето си, обърна се рязко и изрита мотора на Марко. След това бръкна в джоба си и извади нещо! От следващите кадри стана ясно, че е нож, с който започна да нанася удари по мотора, като продължаваше и да го рита. Това продължи по- малко от пет минути, но последиците от действията му бяха необратими.

 Когато най- накрая се отдръпна, седна на тротоара и прекара в това си положение няколко минути. После погледна дясната си ръка и стана рязко, като започна да се оглежда. Докато унищожаваше мотора, качулката се беше смъкнала назад и сега от рязкото движение на главата му, тя се свлече и…

 Следващото, което помня е как Марко се опитва да ме изкара от вече тръгващото такси.

  - Алекс, не върши глупости – опитваше се да ме спре той – Мотора ще си върне предишния вид, докато се върна… Ще го оправят в… А домоуправителя ни даде записа безпроблемно…

  - Това преля чашата на търпението ми – викнах в лицето му, като тръснах глава, за да спра гневните сълзи, които напираха в очите ми. – Ще го смажа… Снощното ще му се види, като погалване с перце… Ще го… убия!

  - Ще дойда с теб, за да…

  - Не! – избутах го от вратата на таксито и затваряйки я добавих – Това си е моята битка…  Война на моето сърце…

 Най- после стигнахме до 7 етаж и аз дори не изчаках вратите да се отворят до край, а направо се промуших през процепа, като с това си действие закачих дългата си пола.

  - Мамка му! – изпсувах на български, като дръпнах силно тънката материя и я скъсах. Ако сутринта, когато се обличах знаех какво ми предстой, щях да си обуя късите дънкови панталонки. Тази пола ми  беше любима, но ограничаваше движението ми и аз я запретвах високо над коленете, за да мога да се движа свободно. И сега, от бяс, успях да я скъсам. Вървейки по коридора попитах без да се обръщам - В кое студио?

  - Пето – Зейн забави отговора си. – Алекс, спри за секунда и ни кажи какво е станало…

  - Давам обяснения само на подсъдимата скамейка! – промърморих по носа си и увеличих темпото си.

 Пето студио се оказа последното по коридора. Когато стигнах, ритнах вратата и влетях вътре.

  - Какво, по дяволите ти става! – гнева ми се надигна с нова сила, когато го видях. Добре, че поне отново бях преминала на английски.

 Той седеше на едно малко столче в другият край на стаята, точно срещу вратата и дрънкаше на китара. Но когато чу гласа ми, вдигна глава и пред погледа ми се разкриха последиците от снощният бой – дясната му скула беше ожулена и подута, над дясната си вежда имаше малка лепенка, а страстната му долна устна цепната, като моята от ляво. За момент изпитах съжаление към него и ми се прииска да изцеря раните му с целувки.

 Но в бързината констатирах още нещо, което определено не беше от боя в бара – освен типичните охлузвания по кокалчетата на пръстите му, дясната му ръка беше бинтована през дланта. Това ми припомни причината, поради която бях тук и когато най- после застанах пред него  замахнах и стоварих юмрука си в лицето му.

 От изненада Хари залитна и падна от столчето, а китарата изтрополи в краката му. Прясната рана на устната се отвори от удара и отново рукна кръв. Той вдигна лявата си ръка, без да откъсва поглед от мен и с палеца си я избърса. Но не направи опит да стане.

  - Какво, по дяволите ти става? – извиках отново, надвесена над него.

  - Какво става, за бога!? – прозвуча разтревожен зад мен глас и аз отговорих, без да се обръщам. Не исках да изпускам жертвата си от поглед!

  - Защо не попиташ този вандал тук? – поизправих се, като направих крачка назад, за да му дам шанс отново да стане на крака. Исках да го направи, защото не ми беше приятно да го ударя отново, когато вече е на земята. Той обаче предпочете да си остане на пода.

  - Алекс, за бога! – Катерина явно току що беше влязла. – Това не е начина да се реши проблема…

  - Проблема ще се реши, след като убия това нищожество тук! – прекъснах я рязко и отново насочих гнева си към лежащия в краката ми Хари. –  Идваш в бара, където работя и предизвикваш сбиване. След което обвиняваш  мен за поведението си и ме  наричаш „уличница”…  И явно това не ти стига, ами накрая унищожаваш и мотора на Марко!... Какъв човек си ти?! – отново започнах да треперя и от гняв говорех, каквото ми падне.

  - Аз… - Хари най- сетне реши да стане от пода. – Нямам представа за какво говориш…

  - Значи дори нямаш смелостта да си го признаеш!? – отметнах глава и се изсмях истерично. – Добре, че не ми трябва признанието ти! Камерата всичко е заснел!

  - Каква…  камера?! – това явно беше изненада за него.

  - Ти наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш? – погледна го с интерес, но после се сетих, че я поставиха след началото на турнето и той нямаше как да знае за нея.—Имаш късмет, че убедих Марко да не подава жалба срещу теб. И че  в момента той убеждава домоуправителя да му даде оригиналният запис, за да не цъфнеш пак в новините.  – това си беше чиста проба лъжа, но пък прозвуча добре. Марко не беше и споменавал за жалба, а пък домоуправителя сам предложил да ни даде записа, защото малката му племенница беше фенка на”1D”  и по- специално на Хари и не искаше да я разочарова.

 Хари стоеше пред мен с наведена глава и мълчеше. Къде беше изчезнал самоувереният тип, който винаги намираше подходящите думи и успешно лазеше по нервите ми? Нима с това си поведение мислеше, че ще ме умилостиви? Стиснах юмруци в стремежа си да не го ударя отново, за да предизвикам някаква реакция.    

  - Алекс – повика ме Кати в настъпилата тишина. – Трябва да му кажеш…

  - Нищо няма да му казвам! – извърнах се рязко към сестра си. Много добре разбрах какво се опитваше да ми каже. Отново се обърнах към Хари и треперейки процедих през зъби - Това, че си ме изчукал веднъж,за което  – събрах длани пред гърдите си – благодаря на Бога… и алкохола, че нямам спомен, не ти дава правото да се месиш в живота ми и да ми държиш сметка… Не ти дава правото да се месиш в живота на приятелите ми и им създаваш грижи…

  - Алекс, за бога! – извика Кати, като се приближи и се опита да ме хване за ръката. – Моля те, не казвай нещо, за което после ще съжаляваш…

 Но вече беше прекалено късно!  Изблъсках протегнатата ръка на сестра ми и насочих гнева  си към нея:

  - Иска ми се никога да не беше печелила онзи билет! – извиках аз и лицето на сестра ми се сгърчи от болка, но вече бях започнала – Чуваш ли!? Никога да не беше идвала в Лондон… Никога да не се беше запознавала с тях…

 Очите на Кати се наляха със сълзи, които потекоха по страните й. Тя отстъпи назад  и седна на един стол. Зейн изтича към нея, за да я успокои. Аз запуших устата си с ръка, за да притъпя надигащите се в гърдите ми ридания. Обърнах се и избягах през вратата…