Глава 9: Алекс

 Беше минала седмица от заминаването на Зейн и Катерина лека полека започваше да свиква с отсъствието му. Изключение правеха моментите след телефонните им разговори, но те не продължавах повече от 10 – 15 мин. На мен и това ми се струваше много, защото Зейн се обаждаше по 3 пъти на ден. Но като цяло сестра ми беше спокойна и съсредоточена в предстоящата поява но бебето и обзавеждането на детската стая.

 Двамата със Зейн бяха помолили доктора да не им казва пола на плода и това създаваше малко неудобство при избора на основен цвят  за тапетите и дрешките, които трябваше да се купят на първо време. Сестра ми твърдо смяташе, че ще намери златната среда и неуморно разглеждаше сайтове на магазини и списания за детски стоки.

 Вечерта преди заминаването,  Зейн успя да я убеди да не го придружава до летището.Основният му аргумент беше ранния час на полета, но ината на Катерина го принуди да потърси помощ и от нас с Хари.

 Хари…

 Образа му  започна да връхлита изневиделица и да  ме изкарва от равновесие. По –често, от колкото бях склонна да призная, дори пред себе си.  И колкото да се опитвах да не мисля за него, тялото ми издайнически потръпваше всеки път,  когато се сетех за целувката, която ми лепна припряно на сбогуване. Стигаше само да затворя очи и спомена за мекотата на устните му върху моите изникваше неочаквано и ме караше да се изчервявам.

 Не разбирах на какво се дължи това, но определено не ми харесваше. Трябваше да се вземат крупни мерки за бързото ми измъкване от този омагьосан кръг. Нямах обаче никаква представа какви, докато съдбата не ми предостави идеалното решение на дилемата…  в лицето на Марко.

 Беше краят на седмицата и с няколко колеги се бяхме уговорили да посетим един рок бар в Сохо. Щях да остана да пренощувам в апартамента си.

 Предложих  на Катерина да дойде с мен, но тя ме увери, че няма нищо против да остане една вечер сама. А и рано на следващия ден щяха да дойдат Елинор и Даниел, за да прекарат с нас  уикенд.

 Толкова бях зажадняла да чуя отново на живо стържещите звуци на бас-китарата, че се намерих пред „Black Angel’s Killer” доста преди останалите. Мислех да ги изчакам отвън, но започна да ръми дъжд и аз се скрих в малкото преддверие на бара.

 Погледа ми попадна на голям колаж и аз се приближих да го разгледам по- отблизо. Представляваше съвкупност от снимки на рок звезди, като някои бяха с автографи.

  - Страхотна колекция, нали? – един приятен мъжки глас ме накара да подскоча.

 Обърнах се рязко… и потънах в две очи, с цвета на пролетно небе след буря!

  - Извинявай, не исках да те стресна – усмихна се непознатия. -  Но ти така се беше захласнала в разглеждането на плаката, че не се сдържах… Аз съм Марко Ди Анжело, между другото.

  - Александра Петрова – отвърнах на усмивката и поех протегнатата му ръка. Откритият му поглед и искрената усмивка веднага ме грабнаха.

  - Какво хубаво име!– усмихна се отново новият ми познайник. -  Руско ли е?

  - По –скоро славянско… предполагам – засмях се и аз – Аз съм от България.

  - България? – веждите му се повдигнаха изненадано – Колко хубаво! Обичам България.

  - Знаеш за България? – сега беше мой ред да се изненадам.

  - Да, разбира се! Стоичков, кисело мляко…, Бербатов – засмя се Марко.

  - О! – разочаровах се аз. Нима това беше всичко?

  - Извинява, отново не се сдържах – Марко ми намигна. – Но когато срещна някой българин и той ме попита дали знам нещо за родината му, това е най- честият отговор, който очаква да чуе. Всъщност знам доста за България…

 Но беше прекъснат от шумна група младежи, които нахълтаха през вратата.

  - Алекс! – обърнах се и аз, когато чух името си.

 На чело на групата стоеше Джон – колегата, под чието напористо нахалство се бях подлъгала да се отдам на алкохола миналият път. Това беше по- безопасният вариант – да се самозалъгвам, че втората нощ, прекарана с Хари, е негова отговорност. Смешното беше, че започвах все повече да си вярвам.

  - Здравей те – усмихнах се насила. Вечерта ми се очертаваше като провал, още преди да е започнала.Отново се обърнах към Марко. – Това е… - но Марко беше изчезнал. – Няма значение…  - тръснах глава - Ще влизаме ли?

 За да се стигне до самият бар, се слизаше по стръмни стълби, завити като спирала. Самото заведение представляваше огромно продълговато помещение, стъпаловидно разделено на пет нива, като двете бяха разположени странично на останалите и бяха заети от сепарета. Под и над тях имаше  още колажи, като онзи горе. Тези обаче бяха тематично съчетани и проследяваха различни етапи или събития от живота на запечатаните на снимките рок звезди.

 Основният бар заемаше почти цялата стена в горният край, от където влязохме и ние. Проблясъка на отрупаните с бутилки рафтове създаваше у мен приятното усещане за играта на слънчев лъч през клоните на дърво. Този асоциация ме накара да се зачудя на развинтеното си въображение. Два по- малки стъклени бара, с полукръгла форма бяха разположени в двата края на средното ниво, под тези на сепаретата. Бутилките с алкохол служеха както да утоляване жаждата на клиентите, така и за украса на витрините от подсилено стъкло. Най- ниското ниво беше предназначено за дансинга и сцената, която се оказа доста по- голяма от очакваният ми. По нея бяха разпръснати инструментите на музикантите, които се охраняваха в двата края от два огромни мотора, марка „Harley - Davidson”.

 Като цяло – типичното  рок заведение. Останах много доволна от заобикалящата ме обстановка. Очакванията ми за хром и стъкло се разбиха на парчета. Колежката, чието предложение беше идването ни в „Black Angel’s Killer”, определено не беше в час със интериора, когато правеше описание на „модерно изглеждащото заведение” .

 Поради ранният час – беше някъде около 21:00ч – заведението беше още сравнително празно. За нашата компания имаше запазено сепаре в ляво от основния бар – възможно най- далече от сцената и дансинга. Това определено ме подразни, защото имах нужда да изразходвам натрупалата се в мен енергия през последната седмица и се надявах тази вечер да се развихря подобаващо на дансинга. Не, че и сега нямаше да танцувам, но за да стигна целта си трябваше да прекося цялото заведение през тълпите народ.

 Едва – що се бяхме настанили и при нас дойде сервитьорката. Трябва да кажа, че този, който беше избирал униформите, определено се беше съобразил с името на бара. Момичето беше облечено в къса разкроена поличка и дълбоко изрязано бюстие. И двете бяха от обработена черна кожа,  обсипани с капси. Такива бяха и двата тънки колана, хлабаво крепящи се на голата й талия. Беше обута в чорапогащи на едри дупки и груби, високи до над глезените обувки.  Другите й аксесоари също бяха съобразени в този стил – тънки кожени гривни, сребърен кръст на дълга верижка… С две думи – страшно ми допадна този готик стил.

  - Здравей те! – усмихна се сервитьорката, като остави меню на масата. – Имате ли нужда от време, за да помислите или направо ще поръчате?

  - За мен едно голямо уиски? – обади се Джон от отсрещната страна и  като се подсмихна мазно ме попита. – За теб същото, нали Алекс?

  - За мен един Guinness – усмихнах се на сервитьорката, с което прекърших още в зародиш бляновете му да ме напие и да се пъхне в гащичките ми.

 Опасността за трета безпаметна нощ беше на хиляди километри от мен. Но въпреки, че бяхме на различни континенти, аз не посмях  да рискувам с твърд алкохол. Също като сестра ми имах тренинг в пиенето на бира, а не в наливането с уиски.

 Останалите също си казаха поръчките и сервитьорката изчезна към бара. Когато след малко се върна с пълна табла, остави пред мен не една, а две бири. Помислих, че се е объркала и реших да я поправя.

  - О, не! Втората е почерпка – усмихна се тя.

  - Не разбирам…? - Освен хората около тази маса не познавах  другиго в заведението.

  - „За България!” – само толкова ми е позволено да ти кажа – усмихна се отново момичето.

 Очите ми се разшириха. Нима бирата беше от Марко? Погледа ми пробягаха през лицата в заведението, но в тази навалица, която се беше струпала през последните десетина минути и приглушената светлина едва ли щях да го открия.

 Тогава сервитьорката посочи към бара и аз с изненада проследих ръката й – Марио се беше подпрял зад бара и ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката му и надигнах  бира, като за наздравица. Прииска ми се веднага да ида при него, за да продължим разговора си от по- рано и да задоволя породилото се в мен любопитство от недоизказаното му признание относно България.

 За момента обаче това нямаше как да стане, все пак бях дошла тук с компания. Щеше да ми се наложи да отделя известно време на хората около масата. 

 Но само след половин час и преполовяването на втората бира, до толкова ми беше писнало от досадните опити на Джон да се домогне по- близо до мен, че се оправдах с несъществуваща нужда от посещение в тоалетната и се отправих в мнимото търсенето на такава. Направих един широк кръг през заведението, за заблудя на другите и ето че най- после се намерих на бара срещу Марко.

  - Здравей отново – дарих го с усмивка.

  - Значи най- после успя да се измъкнеш? -  Марко хвърли бегъл поглед по посока на масата ми и се усмихна – Честито!  

 От другият край на бара една ръка се размаха нетърпеливо. Марко въздъхна, хвърли ми един съжалителен поглед и тръгна нататък, но след три крачки се обърна и се вълна.

  - Нали няма да изчезнеш, ако те оставя за минутка? Нали разбираш – работата преди всичко! – вдигна примирено рамене.

  - Спокойно, не мисля да мръдна и на сантиметър от бара – засмях се в отговор.

  - Подкуп, за да съм сигурен – приплъзна към мен една бира и се отдалечи към вече нетърпеливия клиент на другия край на бара.

 Придърпах стола, който се беше освободил до мен и седнах, подпряла лакти на бара.  Използвах възможността да го разгледам от далече, макар и тайно.

 Беше с черна  риза, свободно падаща над светли дънки и груби мъжки обувки. Косата му, с цвят на тъмен шоколад беше дълга малко под раменете и вързана на хлабава опашка на тила.     Имаше хубава фигура - не много широки рамене и дълги крака, дънките върху които бяха така впити, че подчертаваха движението на  всеки мускул по бедрата и стегнатия му задник.

 Това бяха най- хубавите мъжки крака, които бях виждала!… Поправка – вторите най- хубави!

 Когато се запознахме по- рано на входа, беше наметнал на едното си рамо тежко рокерско яке, а в лявата си ръка държеше черна каска. Явно беше любител на високите скорости и караше мотор.

 Беше наистина хубав мъж и явно знаеше как да прави впечатление на момичетата.

 Когато след десетина минути отново се върна при мен, първата му работа беше да провери съдържанието на бутилката и да я замени с нова.

  - Да не се опитваш да ме напиеш – засмях се аз.

  - От това, което знам за българите, съм останал с впечатлението, че това е доста трудно за постигане. Но ако мислиш, че имам някакви задни мисли… -  опита да вземе бутилката от ръката ми.

  - Не, не… няма проблем, вярвам ти – стиснах по- силно студеното стъкло. А дали да не го оставя да я вземе - мина ми през  ума. Реших да сменя темата – Беше тръгнал да ми разказваш от къде знаеш за България.

  - Доста съм обикалял из Европа, като по- млад и България беше една от дестинациите ми. Толкова ми хареса природата ви, че прекарах почти година обикаляйки из различни градове и села. Когато си тръгвах, оставих зад гърба си много приятели и част от сърцето си. Когато обаче стигнах до  Лондон, финансите ми бяха на привършване и за това реших да пусна котва за няколко години, докато спестя достатъчно за още едно такова начинание, само че в Африка и може би Латинска Америка.  Но един ден искам да се върна отново в България.

  - Леле! Това беше доста… - не намирах правилните думи.

  - Досадно? – предложи Марко, като ми намигна.

  - Не, човече! Това, което си преживял… Чакай малко – сетих се нещо – какво искаш да кажеш с това „по- млад”? Та ти не си на повече от 25!

  - О, ще приема този комплимент – Марко отметна глава назад и се засмя от сърце. – Но истината е, че тази есен ще навърша 31г. Но – да, бях доста млад, когато напуснах Италия! Една бях навършил 18г.

  - Нима си италианец? – това вече ме изненада доста, а Марко енергично закима с глава – Но това е страхотно – Италианец и българка, станали приятели в Лондон! Това ще трябва… - но бях грубо прекъсната от нечии мазен шепот в ухото си.

  - Алекс, скъпа.  Ето къде си била  – Джон се опита да ме прегърне през раменете, но аз рязко се дръпнах  напред. – Вече ми липсваше и реших да те потърся. Ела на масата. Ако искаш нещо от бара… – той хвърли един преценяваш поглед към Марко, а аз си помислих колко двусмислено прозвуча това в ушите ми. – … има сервитьорки за тази работа.

  - Благодаря ти, Джон – намигнах съзаклятнически  на Марко, а той ми отвърна с усмивка - Но това което искам не би могла да ми донесе нито една сервитьорка. За това мисля за остана още малко тук.

 Джон се нацупи, промърмори нещо под носа си и се върна сам на  масата. Вече забравила за неговото появяване, аз се обърнах отново към Марко.

  - Много си лоша, знаеш ли! – Марко едвам се сдържаше да не прихне с глас.

  - О, ако само знаеш колко лоша бих могла да бъда….  – присъединих се към смеха му, но репликата изрови от паметта ми две поразително сходни нощи.

  - Някой ден ще трябва да ми разкажеш какви палави неща се раждат  в красивата ти главица.

 До края на вечерта останах на бара и си говорех с Марко. За краткото време от няколкото часа, през които се познавахме, аз се убедих, че освен хубав мъж, той е и много начетен, умен и със страхотно чувство за хумор. Правеше ми комплименти, без това да звучи пошло или да ми причинява неудобство. Нямаше типичното за масов сваляч поведение, просто така се държеше с жените. Убедих се в това, като го наблюдавах как  говори и се отнася с останалите  клиентки и сервитьорките в заведението.

 Когато вече стана време да си тръгвам – останалите отдавна бяха направили това – Марко ме попита:

  - Ще те видя ли отново?

  - Какво ще правиш утре? – попитах на свой ред аз.

  - Хъм… - Марко се наведе към мен и ми намигна закачливо. – Ще пия кафе с новата си приятелка. Съгласна?

 Разбира се, че бях съгласна!

  - Иска ли питане – отговорих в същия дух и хванах ръката му, като я обърнах с дланта нагоре. – Това е телефона ми – надрасках цифрите по кожата му. - Но гледай да се обадих преди обяд, защото после ще пътувам... И да не си посмял да се измиеш, преди да си го научил наизуст.

  - Няма, обещавам – Марко се наведе през бара към мен и ме целуна по бузата. – А сега тръгвай,  преди таксито ти да се е превърнало в тиква.

 Когато час по- късно бях вече в леглото си, мислено се връщах към отделни моменти от вечерта. Отдавна не ми се беше случвало да си прекарам толкова добре в компанията на съвсем непознат човек. Вече исках да е сутрин, за да го видя отново.

 Тази вечер не се сетих повече за Хари, а заспах с мисълта за Марко.