Глава 14: Алекс
Същата събота Джени имаше рожден ден. Дейви, с който официално се бяха събрали преди около месец благодарение на това, че отворих очите й за чувствата му, беше решил да и подари татуировка по неин избор. Той ми сподели, че това й е отдавнашна мечта, но много се страхува от болката и не се решавала да си направи. За това ме помоли, ако имам възможност да я придружа до тату студиото.
От всички колеги, с които се бях запознала през последните месеци, с Джени и Дейви се бях сближила най- много и най- бързо. Може би, защото те бяха в бара, когато отидох да търся Марко първият път. И двамата ми помагаха много през първите ми дни и ме развеселяваха с най-различни истории от кухнята на бара. За това, когато Дейви отправи към мен молбата си, нямаше как да откажа.
Дейви беше запазил час за Джени в едно от най-яките студия в Лондон. Когато влязохме, бяхме посрещнати от младо момиче, цялото покрито с татуси и пирсинги. Тя ни настани на две кресла във фоайето при нея и ни предложи нещо разхладително. Аз поисках само вода, а Джени отказа.
Наложи се да изчакаме около половин час, защото работата по предишния клиент се бе проточила повече от очакваното. Но ние и без това не бързахме – беше едва обяд, а на работа бяхме чак вечерта от 18:00ч.
На масата до нас бяха натрупани каталози със снимки на готови татуси. Взех най-горният и го разгърнах. Предложих и на Джени, но тя отказа, защото ако го направела, щяла много лесно да си промени мнението относно това, което иска да си направи. А ако това станело и се наложи да си записва нов час, едва ли щяла да се навие отново.
Аз обаче нямах такива проблеми и с любопитство заразглеждах страниците.
Когато Кати си беше направила първата татуировка, аз бях едва на 14г. и нашите не отчетоха рева и тръшкането от моя страна, с които исках да покажа колко съм недоволна от забраната им да си направя и аз. По- късно, когато вече бях достатъчно голяма, за да вземам сама решения относно тялото си, това вече не ми представляваше такъв интерес и мечтата ми за рисунка върху тялото беше забравена.
Но ето, че сега седях в това студио за татуси и спомените започнаха да ме връхлитат.
- Извинете – станах и се приближих към момичето зад бюрото – За днес дали имате още свободни часове?
- При нас записването става със седмици напред... Но нека проверя нещо – стана и влезе навътре.
- Ти сериозно ли? – попита ме Джени – А на мен кой ще ми държи ръката?
- Спокойно, ако действително се освободи час за днес, но се окаже, че е по същото време като твоя, ще го откажа – успокоих я аз.
След десетина минути момичето се върна и ме уведоми, че днес е щастливият ми ден – един от клиентите се отказал. За щастие бил за същият татуист, който щеше да рисува Джени и нямаше нужда да го отказвам.
- А знаете ли какво искате да си татуирате? – попита ме момичето.
Знаех ли наистина? Дори нямах готова идея, а вече се уредих с час.
- Нека помисля малко – смутено й отговорих.
- Винаги може да заемете идея от каталозите – предложи ми тя.
И аз се чудех дали това наистина не е добра идея, все пак щях да се бележа за цял живот и не исках да бъде каквото и да е. Тогава се сетих за последните събития в живота ми. Сетих се за Марко и работата ми в бара. Сетих се за Хари!
И решението какво да представлява татуса просветна, като светкавица.
- Имате ли снимки на татуси с ангели или такива рисунки? – попитах момичето, а тя се усмихна и ми подаде каталог на такава тематика.
След десетина минути, когато с Джени трябваше да влизаме, аз посочих на татуираното момиче една снимка и я помолих да ми направи копие. И докато Джени седеше на стола и прехапваше устните си до кръв, аз направих няколко корекции, като се съветвах с татуиста.
Няколко часа по- късно с Джени си тръгнахме, белязали телата си завинаги. Тя се беше сдобила с нежен лилав лотос, който сега красеше долната част на корема й в дясно, а аз с триизмерен ангел, паднал на колене и държащ в ръцете кървящото си сърце . Татуса ми беше черно - бял и само от раната на гърдите и сърцето в ръцете капеше червена кръв. Поисках да ми го направят на лявото рамо, отзад.
- Още не мога да повярвам, че го направи така хладнокръвно! – каза Джени за пореден път, а аз си помислих: ”Само да знаеше…!”
Вечерта и двете се появихме на работа, превързани с марли. Но докато моята беше скрита под дългата ми коса, на нея й се наложи да отговаря на въпросите на по- редовните ни клиенти.
След като приключихме, всички насядаха по високите бар-столове, за да се почерпим за здравето на Джени. Марко твърдо отказа да вземе парите й, като каза, че пиенето е от заведението. По едно време Дейви изчезна на някъде, а когато се появи отново, едвамкрепеше в ръцете си голяма сметанова торта. Всички дружно запяхме „Happy Birthday”, което докара милата Джени до сълзи.
Когато си тръгвахме, Джени ме помоли да прибера подаръците й в моят апартамент, защото тя правеше ремонт и не искаше да рискува да ги съсипе или загуби из бъркотията. Аз, разбира се се съгласих, а и Марко щеше да ме откара с мотора, както всяка вечер.
Въпреки, че не бях пияна, количеството изпит алкохол беше успяло да завърти главата ми. А аз определено имах нужда да притъпя чувствата, които вече няколко дни бушуваха в мен. В главата ми се беше оформил план и тази вечер ми се отдаваше перфектната възможност. Щях да поема инициативата и да съблазня Марко!
Когато вече бяхме пред нас, аз най- невинно го помолих да ми помогне с подаръците на Джени. Марко, разбира се, като голям кавалер веднага се съгласи. Взе повечето пакети, за да имам свободна ръка, с която да отключа и заедно се качихме към нас.
- Къде да ги оставя? – попита ме той, когато влязохме през входната врата.
- Където и да е – отговорих. – Утре ще видя да ги прибера някъде, за да не стоят така разпръснати.
Марко тръгна към дневната и струпа пакетите в един ъгъл. „Сега или никога” си мислех аз.
- Надявам се тук да не пречат – обърна се към мен и се усмихна. – Е, аз ще тръгвам…
Но не успя да се доизкаже, защото аз се хвърлих към него и започнах да го целувам, като в същото време посягах да разкопчая колана на дънките му. В първият момент Марко замръзна от изненада, но после се опита да ме отблъсни.
- Алекс, недей… - Марко откачи ръцете ми от колана си
- Защо, не ме ли харесваш? – попитах между две целувки и преместих ръцете си около врата му.
- Знаеш, че те харесвам – опита се да хване китките ми. – Но тава, което искаш не е правилно.
- Защо да не е правилно? И двамата сме възрастни хора и се харесваме – продължавах да упорствам.
- Но твоята цел е съвсем различна!
- И каква според теб е причината да искам да преспя с теб? – попитах и отново потърсих устните му.
- Ти търсиш отмъщение, Алекс. Искаш да преспиш с мен само защото така се опитваш да нараниш Хари Стайлс. А всъщност самонараняваш себе си…
- Какво? – нима бях толкова прозрачна в намеренията си? – Какво общо има тук Хари Стайлс?... И защо въобще намесваш трети човек в това, което правим?
- Защото ти си влюбена в него, не в мен – отговори ми малко по- рязко Марко.
- И на какво се дължи експертното ти мнение, господин психолог? – започнах да целувам врата му, защото набезите към устните му срещаха сериозна отбрана.
- На реакцията ти онзи ден, когато видя снимките във вестника – гласеше отговора му.- Ако нямаше чувства към него, едва ли щеше да реагираш така.
- Да върви по дяволите Хари Стайлс! – изсъсках и облизах меката част на ухото му.
- Алекс, моля те – спри и ме изслушай – обърна го на молба Марко. – Моля те, изслушай ме…
- Ще говорим след това – започнах да го дърпам към дивана. - Нали сам си казвал хиляди пъти, че аз съм твоето момиче? Е, време е това да стане наистина.
- Да, не отричам това – ти си перфектното момиче… и ако си падах по жени, щях да се боря със зъби и нокти за теб.
- Не виждам какъв е проблема тогава. Двамата ще сме перфектната двойка.
Марко най-после успя да се откопчи от мен и да ме задържи на една ръка разстояние.
- Алекс, ти чу ли въобще какво ти казах? – попита съвсем сериозно.
- Да. Каза, че съм перфектното момиче и ако си падаше по… - започвах да асимилирам казаното от него.
- Да, Алекс! Аз съм гей!