Глава 26: Хари

 Самолета беше кацнал преди десетина минути и аз, заедно с останалите пътници, се насочих към митническата проверка. Притеснението, което чувствах, не можеше да бъде прикрито. Макар за втори път да идвах в България и с точност да знаех къде отивам, сега нещата бяха в пъти по-сериозни. Сега се борех за собственото си щастие и безпокойството ми от предстоящата среща с Алекс беше достигнало предела си. Не знаех какво да очаквам, дали ще ме приеме и изслуша и как ще реагира на появата ми, ако е гледала предаването.

 Искаше ми се да се надявам на чудо, но познавайки характера й, но скоро се молех да ми се размине по-леко…

 Снощи, когато след предаването отново се озовахме в гримьорната, аз все още не бях асимилирал напълно това, на което бях станал свидетел само преди минути. Движех се, като сомнамбул, не реагирах адекватно на шегите на момчетата и накрая просто пак се разплаках.

 В какъв ревльо се бях превърнал, направо не можеш да позная сам себе си!

 Не бях очаквал, че това, което направиха момчетата е възможно. Не го заслужавах и с готовност им го казах.

  - Глупости! – веднага ме опроверга Найл – Ние сме братя, едно семейство, трябва да се подкрепяме!

  - Дори единият от нас да е идиот – допълни го Луи, тупвайки ме силно по гърба.

 След сцената в студиото и моето падение пред половината свят, не бях и сънувал, че нещата ще се развият така. Все още си мислех, че не заслужавам подкрепата на приятелите си, а и поведението им през изминалите дни с нищо не намекваше за това, което са ми готвели.

  - Нали не се сърдиш, че така те принудихме да признаеш за Алекс? – Лиам пристъпи към мен, поставяйки ръка на рамото ми.

  - И че накарахме Алън да ни съдейства? – допълни Зейн.

  - Когато Лиам предложи, всички имахме опасения дали ще се получи – Найл също се приближи.

  - Всъщност само Кати имаше вяра в теб – отново се обади Луи.

 Значи всичко е било нагласено от самото начало - участието ни в предаването, въпросите за турнето и ловкото извъртане на разговора към Алекс. А аз, като последният глупак, се бях уловил в мрежите им, без дори да протестирам.

 Но реално – нямах право да се сърдя, истината рано или късно щеше да излезе наяве. Може би  така беше по-добре – всичко да се случи на веднъж, за да не остане място за съмнение и догадки.

  - Аз… - огледах четиримата си приятели, които стояха срещу мен с все още греещи от възбуда очи – Групова прегръдка?

 Можеше ли да задам по-тъп въпрос в момент, когато навярно се решаваше бъдещето ми? За щастие никое от момчетата явно не мислеше така, защото още не бях успял да довърша, когато и четиримата дружно ми се нахвърлиха.

  - Добре, лигльовци – гласа на Луи прозвуча приглушено от притиснатото към лицето му тяло – Време е за втора фаза.

  - Не беше ли това? – попитах притеснeно.

 Тези момчета нямаха умора – само им дай тема и просто наблюдавай. А те не бяха от най- кротките, когато ставаше въпрос за забавление, нищо че в момента всичко се случваше на мой гръб. Бяха всеотдайни приятели, чиито лични драми не се поставях над общото благо. Точно като мен и предприетото преди близо три години пътуване до България, за да издиря Кати, те бяха готови да на направят същото – да ми съдействат, за да спечеля момичето , което беше завладяло мислите, чувствата и сърцето ми.

  - Харолд Стайлс, още ли цивриш, като момиче? – точно по поръчка, в гримьорната влезе Малкият генерал – визирам Кати, следвана от антуража си – Лизи, Ел и Дани.

 С неохота се измъкнах от груповата прегръдка на момчетата, за да потъна в тази на момичетата. Следвайки гаджетата си, те бяха преглътнали поведението ми през време на турнето и сега дружно показваха подкрепата си към мен и разбитото ми сърце. Все пак, който не е бил влюбен, не може да знае за какво говоря.

  - Носиш ли го? – Лиам се приближи към нас, но въпроса му беше отправен към Кати.

  - Да – тя ми намигна, преди да бръкне в дамската си чанта, изваждайки продълговат бял плик. След което го подаде на Лиам.

  - Това – Лиам отново се обърна към мен – е билетът ти към щастието. Не пропилявай отново шанса си. Дай най-доброто от себе си, на което знаем, че си способен и върни момичето си у дома.

 Поех плика и насърчаван от  одобрителните възгласи на  другите, го отворих. От вътре извадих самолетен билет до София, България.

  - Полетът ти е утре, рано сутринта – додаде Зейн, притиснал до гърдите си Кати.

 И ето ме сега, уморен от безсънната нощ и ранният полет, застанал пред гишето за проверка, чакащ нетърпеливо да напусна по-бързо пределите на летището и да се отправя на последният етап от пътуването си.

 Когато най-после дойде моят ред, поздравих тихо момичето пред мен, подавайки й паспорта си. Отново бях с тъмни очила и вдигната качулка, в опит да избегна бързо разпознаване, но този път не се налижи. Младата служителка се сцепени в първият момент, когато прочете името ми, поглеждайки ме преценяващо, но после широко се усмихна.

  - Успех, ще ти стискам палци – пожела ми тихо, връщайки ми одобрените документи.

 Пътят с таксито отново ми се губеше на моменти – освен притеснението от предстоящата среща с Алекс, на мислите ми се връщаха и към последвалите събития от снощи. Още не бяхме напуснали студиото, а журналистите вече ме бяха побъркали, като звъняха непрестанно, в стремеж да изкопчат още сензационни новини.

 Накрая се принудих да изключа телефона си.

 Днешната преса беше залята от мои снимки, повечето от шоуто, а заглавия, които преобладаваха, направо ме отвращаваха – „Секссимволът Хари Стайлс се изповяда!”, „Разбиха сърцето на най-големият женкар в музикалният бранш”, „Време за разплата – коя открадна сърцето на Хари от 1D?”…

 Имаше и такива, които нападаха Алекс, на която бяха използвали снимки от сватбата на Кати и Зейн – „Пагубното влияние на сестри Петрови върху членовете на 1D”, „Още една българка се котира сред звездите”, „Александра Петрова – спасение или наказание за Хари Стайлс?”

 Докато минавахме покрай реповете на спирките, нямаше как да не забележа, че и в България положението не беше по-розово. Снимките ни се набиваха на очи, а скупчили се на групички момичета, разпалено ръкомахаха с някое списание или притихнало четяха, бършейки сълзите си.

 Най-сетне таксито спря пред вече познатата ми къща. Кати ми беше изнесла цяла лекция да стойността на парите още предният път, когато разбра колко бях дал на бакшиша, но просто и сега не бях в състояние да мисля за такива неща. Отново подадох банкнотата с голяма стойност, благодариш и побързах да сляза.

 Това беше – спрях за момент на портата, поемайки дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокоя и измамно смело пристъпих към входната врата. Стомаха ми беше на топка, ритъма на сърцето ми – ускорен. В следващите минути щеше да се реши бъдещето ми на любовния фронт – или щях да спечеля и да си тръгна, като победител, или тотално щях да бъда поразен и отхвърлен, запратен в небитието на болката.

 От вътре прозвуча гласа на Габи Петрова, след моето настоятелно позвъняване и след секунди вратата се отвори.

  - Хари?! – възкликна изненадано тя, примигвайки на среща ми.

  - Здравей те, г-жо Петрова – бях свалил очилата и качулката и сега притеснено се усмихвах на среща й.

  - Хари? – отново повтори шашнатата жена, преди да пристъпи на пред и да ме прегърне – Какво правиш тук?

 Напълно основателен въпрос, на който не успях да отговоря, защото от вътрешността на къщата прозвуча басовият глас на Александър Петров. Габи ме освободи от прегръдките си, изтривайки издайническата влага, която проблесна в ъгълчетата на очите й, след което се обърна по посока на гласа и отговори нещо, произнасяйки името ми.

 За минутка настъпи тишина. Майката на Алекс ме погледна, притеснено повдигайки рамене. И тъкмо, когато отново се канеше да каже нещо, се разнесе ужасен стържещ звук, навярно причинен от избутването на стол по пода.

 В следващият момента грамадната осанка на Александър Петров се подаде из зад ъгъла. В ръката му проблесна нож.

  - Последният път, когато стоеше на този праг, беше дошъл, за да отведеш по-голямата ми дъщеря за винаги в Англия. – не можех да видя лицето му, което  оставаше в сянка, загърбил прозореца и светлината, но от тембъра на гласа му ме побиха тръпки!

  - Аз… - преглътнах шумно, след което сведох поглед.

 Ако преди си мислех, че да призная на Кати, щеше да е най-голямото ми изпитание, жестоко се бях лъгал. Защото бях забравил за адвокат Петров и въздействието му върху околните. Дори съветите на Зейн, който вече беше имал честа да проведе един „истински разговор по мъжки” с него, не можеха да ми помогнат в момента. За това реших просто да бъда максимално честен, пък каквото стане.

 Прочистих гърлото си, преди отново да вдигна глава и открито да погледна Александър Петров в очите. Поне гледах на там, където се предполагаше, че са.

  - Този път съм дошъл за малката… сър – изстрелях на един дъх и зачаках небето да се стовари отгоре ми.

 Отново последва едноминутна пауза, през която стоически се опитвах да не отместя поглед, след което прозвуча сумтене и високата фигура отново се скри зад ъгъла.

 Погледнах Габи, чиито объркан поглед говореше, че също не знае как да възприеме това поведение. Тя тъкмо понечи да последва мъжа си, явно не можейки сама да вземе решение, когато дълбокият глас отново долетя от вътрешността на къщата.

  - Още дълго ли мислиш да стоиш на прага? Довлечи си звездният задник тук и ми докажи, че си мъж, заслужаващ дъщеря ми Александра!

 Пристъпих в сумрака на предверието и се насочих към кухнята, следван по петите от Габи. На прага отново се поспрях, приковал поглед в огромният нож, който бащата на Алекс  беше продължил да точи, но побутването на майка й ме накара да пристъпя напред, препъвайки се на прага.

  - Влизай, влизай, Хари… сядай – засуети се тя, придърпвайки ми стола, който се намираше най-близо до вратата. Дали не се опитваше да ми остави път за бягство, ако нещата загрубееха? – Гладен ли си, миличък? Сигурно, да… Като знам каква помия сервират в самолетите! Ей сега…

  - Габи! – и двамата подскочихме, когато съпругът й шумно удари с дръжката на ножа по масата.

 Следващите реплики бяха разменени на български, с което бях лишен от възможността да разбера нещо, но от извинителната усмивка на Габи Петрова и окуражителното й потупване по рамото ми, преди да напусне кухнята, кристално ясно разбрах, че „разговорът по мъжки” вече започваше.

 Александър отново се зае със заниманието си, без дори да ме удостои с поглед. Постоях несигурно няколко минути, мислейки как да подхвана разговора. Не знаех до колко той е запознат с нещата, но бях сигурен, че за да го спечеля, ще трябва да бъда максимално откровен.

 Прочистих гърло и размърдвайки се неспокойно на стола, започнах да говоря.

  - Не знам до колко запознат сте със събитията, довели да идването ми, сър, но аз обичам дъщеря ви. Не съм сигурен в кой точно момента се влюбих в нея, но тя е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало… - мъжът срещу мен отново изсумтя, но не си направи труда да ме погледне. – Сър, не мисля, че има думи, с които да опиша това, какво означава Алекс за мен. Познанството ми с нея не се разви по обичайният начин, както и сам знаете, но с времето в мен започнаха да се случват промени, които първоначално дори аз не разбирах… Докато накрая не осъзнах, че моето спасение е тя… и за това съм тук – за да се боря за нея… За да й докажа, че вече не съм това, за което първоначално ме мислеше. Не съм човекът, с когото се запозна преди три години… Промених се… любовта ми към нея ме промени!

 Дали нещо от казаното щеше да има ефекта, който целях? Дали Александър Петров нямаше да ме изрита от къщата, без дори да ми позволи да се видя с Алекс?

 Напълно неочаквано за мен, адвокатът въздъхна и облягайки се тежко на стола, най-после благоволи да заговори.

  - Не знам през какво си минал и какво е трябвало да преживее Александра, заради теб, но знам на какво станах свидетел снощи – гласът му прозвуча примирено и дали така на мен ми се стори, но сякаш беше примесен с частица болка. – Виж, момче… Когато преди време дойде, за да се бориш за щастието на приятеля си, ти се показа, като един зрял и сериозен млад мъж, който успя да ме впечатли. Безкористната ти всеотдайност и желанието ти да помогнеш на Зейн и Катерина, дълбоко ме впечатлиха… Ти ми показа,  че в случая бях в грешка и аз… - той въздъхна, прокарвайки ръка през косата си. – Искам да кажа, че благодарение на теб сега голямата ми дъщеря е щастлива… и може би жива.

 Докато говореше, Александър беше свел глава. Чак сега благоволи да ме погледне и аз останах шокиран, когато видях сълзите, които проблясваха в очите му. Този силен мъж ми благодареше, а аз дори не заслужавах тази чест. Все пак бях на мнение, че всеки на мое място би направил същото, в опит да помогне на най-добрият си приятел. Не бях ангел и не заслужавах това.

 Едва сега осъзнах, че от напрежение съм стискал ръба на масата до побеляване на пръстите си.

  - Сър… - отново заговорих – Не мисля, че съм направил кой знае какво. Всеки на мое място би постъпил по същият начин…

  - Напротив – опроверга ме той – Ти ми отвори очите, накара ме да осъзная грешката си… Но идването ти е напразно – Алекс си замина преди час.

 Премигнах невярващо – нима пак я бях изпуснал? Почувствах как нещо в мен се прекърши – разочарованието ме удари с такава сила, че се задъхах.  Наведох глава, неспособен да се преборя с болката и празнотата в сърцето си. Дупката, която се отвори там, беше способна да всмука всички надежди е мечти, които бях таил през последните часове. Бях разбит, неспособен да се преборя с реалността.

  - Снощи, когато Алекс видя признанието ти по телевизията, тя се срина – отново заговори г-н Петров. Погледнах го, чакащ да продължи. – И сам знаеш, че по-малката ми дъщеря е като лятна буря и снежна вихрушка в едно  – трудно някой може да я опознае напълно, камо ли  да я укроти… Мислех си, че този… италианеца, който й е шеф, й е повече от приятел, въпреки възраженията й.

 При споменаването на Марко, аз се усмихнах. Вече бях „прогледнал” за ролята му в тази история и да си призная – нямах търпение да го видя, за да му се извиня подобаващо за потрошеният мотор и да му благодаря.

  - Да… - несъзнателно прекъснах словоизлиянията на седящият срещу мен по-възрастен мъж, с което си спечелих един неодобрителен поглед, преди да подължи.

  - Както казах - не повярвах, но опита ми да се добера до така търсената информация се провали – нещо, което рядко ми се случва. Малката успя ловко да се измъкне – адвоката въздъхна. -  После започнаха късните новини и истината за това, защо Алекс се е върнала в къщи, ме удари право в сърцето… А ефекта, който признанието ти оказа върху дъщеря ми… - той ме погледна и усмихвайки се тъжно, додаде. – Не можех да преживея същото, както с Катерина, за това сутринта закарахме Александра и Марко на летището и ги качихме на първият полет за Лондон… Изпратих я при теб!

 Преди да успея да реагирам да думите му, звънна домашният телефон. Адвокат Петров са надигна от стола си, но тогава чухме, че Габи, която явно ни подслушваше в коридора, вече го беше вдигнала. За мое учудване, тя заговори на английски, молейки да й бъде повторено по-бавно, защото не е разбрала казаното. После настъпи тишина.

  - Габи? – повика я съпругът й и секунди по- късно, тя застана на прага. Александър я попита нещо, а г-жа Петрова отговори, повдигайки рамене. – Някой се е обадил от Лондон, но съпругата ми не е успяла да разбере нищо. – обърна се отново към мен на английски – Връзката е прекъснала, но са споменали името ти преди това.

 Смръщих вежди - само  момчетата и майка ми знаеха, че съм в България. Но защо не ми бяха звъннали на мобилният, ако…

 И как се очакваше да ми се обадят лично, след като телефона ми беше изключен от снощи? В стремежа си да избегна досадните журналисти, бях забравил, че това е единственият начин за връзка с мен.

 Бръкнах в джоба на панталона  и извадих мобилният си, бързайки да го включа. Когато това най-сетне стана, бях изненадан от броя неприети повиквания и съобщения, който се изписа на екрана. Имах над сто известия, като тези от Лиам, Луи и Найл преобладаваха на края.

 Плъзнах пръсти по дисплея и набрах последното неприето обаждане -  оказа се на Лиам, който ме нападна в момента, в който отговори след първият сигнал.

  - Защо, по дяволите ти е изключен телефона? – започна без предисловие – Къде си? Пристигна ли в България?... Алекс с теб ли е?...

  - По- бавно, Лиам – прекъснах го остро – Какъв е тоя зор?

  - Сутринта Кати е получила контракции… Зейн е в паника… 

  - Чакай!... Какво…? – силен трясък оповести катурването на стола, на който седях до преди секунди – Какви ги говориш?... До терминът на й има повече от месец!

 Габи, която все още стоеше на прага, нададе тих вик, а Александър се надигна от стола и смръщил вежди, се опитваше да привлече вниманието ми. Вдигнах ръка, правейки му знак да изчака. Знаех, че това не е начинът, но точно в момента не можех да му обърна внимание.

  - Получила е контракции и Зейн я е закарал в болницата – бързо обясни Лиам -  Добре че снощи са останали в градската къща… Ти пристигна ли? Алекс с теб ли е?

  - Не, разминали сме се – отговорих аз – Алекс лети към Лондон в момента.

  - А ти… - започна Лиам, но аз го прекъснах.

  - Слушай ме Лиам – започнах да се разхождам напред- назад из кухнята – Изпрати някой на летището, за да ги посрещне… Не, най-добре иди ти или прати Луи или Найл…  Не искам Алекс да изпада в ненужна паника, ако новината й бъде сервирана от непознати… - хвърлих бегъл поглед към родителите на момичетата – Александър беше прегърнал Габи, в опит да я успокои – После прати кола и за нас… Пристигаме със следващият полет.