Глава 25: Алекс

 Случвало ли ви се е да искате да крещите с пълно гърло, а в същото време да прехапвате език до кръв, за да не издадете нито звук? Да искате да удряте и чупите, за да дадете отдушник на гнева си, но  да притискате ръце една в друга, за да не нанесете вреда, която може да е безвъзвратна?

 Точно така се чувствах през последните 24 часа. От момента, в който Марко ми призна за лъжата си, стоически се опитвах да си наложа самоконтрол, само и само да не избухна. Дори сега, в таксито на път към дома ми, аз инатливо се бях обърнала към прозореца, пренебрегвайки опитите му да завърже разговор.

 Въпреки това не можех да не се опитам да погледна на създалата се ситуация и от друг ъгъл – неговият. Опитът ми да го съблазня наистина си беше с цел отмъщение, макар да ми отне време, за да го осъзная и сама. И макар нито за момент през главата ми да не беше минала мисълта да не го взема с мен в България, все още не можех да превъзмогна последните събития и себе си, за това го наказвах по единственият възможен начин – с мълчание.

 Таксито спря на поредния светофар. Загледана през прозореца, се опитвах да не мисля за нищо, макар това да беше „мисия невъзможна”. В главата ми се въртяха все нови и нови сценарии и въпроси, свързани с последните събития, но аз все още не бях готова да се изправя пред тях и да приема истината.

 До мен Марко отново се опита да подхване разговор, задавайки ми поредният въпрос за някаква забележителност. Не си направих труда да се обърна, не бях готова. Прекалено бясна му бях все още, за да набера смелост и да го погледна открито в очите.  Страх ме беше от това, което щях да кажа или направя. Думите, които отправих към Кати все още горчаха в устата ми, макар тя отдавна да ми беше простила и не исках това да се повтори с Марко. Въпреки лъжата си, той не го заслужаваше.  За това просто продължавах да го игнорирам.Не трябваше да позволявам гнева и афекта да влияят на  предварителният план. Знаех, че го беше направил за мое добро и през последните  часове се опитвах да убедя сама себе си в правилността на решението му.

 Все пак, както и сам се беше опитал да ме убеди – действията ми онази вечер бяха продиктувани от собственото ми наранено его и нямаше да имат ефекта, който целях. И, че не това решаваше проблемите ми и не така щях да се преборя с бушуващите в мен чувства и емоции. С опита ми за отричане на истината…

 Когато вчера най-после наближихме  Къщата на Жулиета, Марко неочаквано наби спирачките на велосипеда си. Направих широк кръг и също спрях до него. Лицето му беше пребледняло, а погледа прикован в посока на къщата. Поведението му през последният половин час беше повече от странен, но аз се опитвах да притъпя любопитството си. Знаех, че все някога ще ми каже и сам. Но този път не издържах и директно го попитах:

  - Какво ти става тези дни? Защо така усърдно избягваш тази къща?... И защо, по дяволите сега спря?

 Марко ми хвърли объркан поглед, след което отново го насочи към къщата.

  - Не мога да го направя! – каза го толкова тихо, че в първият момент си помислих дали не ми се е причуло. – Не мога да… Просто не мога!

 След тези си думи той обърна колелото, готвейки се да се върне назад. Гледах го шокирано, все още не знаех как да разчета поведението му.

  - Чакай малко – хванах кормилото на велосипеда му, непозволявайки му да го подкара – Говори с мен, Марко! Кажи ми какво …

  - Марко? – бях прекъсната от приятен женски глас.

 Завъртях глава към къщата, пред вратата на която стоеше млада жена, облечена в монашеско расо, а ръката й почиваше на рамото на малко момченце с пепеляво руси къдрици.

  - По дяволите – измрънка Марко и въпреки бледността си, се насили да се усмихне, преди да се обърне към монахинята. - Здравей, Венера!

 Жената се приближи, следвана плътно от детето. За моя изненада очите й се напълниха със сълзи, които се стекоха по пребледнялото й лице. Тя спря на няколко метра от нас, след което постави ръка на устата си, приглушавайки сподавеният си вик. След минутка, сякаш осъзнавайки се, тя се размърда, скъсявайки малкото разстояние, което ни делеше. Погледа й продължаваше да е прикован в Марко, неговият също.

  - Здравей – реших да поема инициативата сама да се представя, защото явно никой от двамата в момента не ме отразяваше.

 Монахинята дори не ме погледна, изминавайки последните метри препъвайки се, преди да се хвърли на врата на Марко, ридаейки неудържимо. След кратко колебание, той отвърна на прегръдката й, нашепвайки успокоителни думи, които аз не дочух. Продължавах да си стоя от страни и да наблюдавам странната сцена.

 След няколко минути, явно успокоена достатъчно, жената се отдръпна от Марко и най-после благоволи да ми обърне внимание. Усмихна ми се притеснено, но това беше единствената й реакция, преди отново да се обърне към Марко, засипвайки го с въпроси.

 Колкото и да се напрягах обаче, желанието ми да разбера нещо от разговора си оставаше незадоволено. Единствено по въпросителната й интонацията разбирах, че го разпитва, макар  Марко да отговаряше някак сдържано и неохотно.

 Едва, когато той явно насочи разговора към детето, монахинята отново благоволи да ме погледне, пренебрегвайки темата. Този път се приближи към мен и ми подаде малката си ръка.

  - Аз съм Венера –  заговори на английски, а долната й устна отново потръпна, преди да изрече следващите си думи – А ти предполагам си съпругата на Марко?

  - Не, ние сме просто приятели –засмях се смутено. Защо тази жена реши, че с Марко сме двойка?

 Но преди да успея да попитам, Марко се намеси, като  й каза нещо бързо и рязко, което не успях да разбера, след което се обърна към мен на английски:

  - Хайде, да се прибираме. Имаме да стягаме багаж – и без да дочака отговора ми или този на монахинята, той завъртя педалите на велосипеда и се отдалечи.

 Не знаех как да реагирам. Това наистина беше странно и нетипично поведение за иначе уравновесеният Марко.  Шестото ми чувство обаче нашепваше, че нещо не е наред, че нещо ще се случи. Хвърлих смутен поглед към монахинята, която сякаш не изглеждаше толкова шокирана от Марковото поведение, макар сълзите й отново да бяха потекли и побързах да го догоня.

 Успях да го настигна чак в двора на къщата, докато прибираше велосипеда си под навеса.

  - Какво стана, по дяволите? – задъхано попитах – Защо избяга така… И коя беше онази монахиня?

 Марко ми хвърли възмутен поглед, сякаш се опитваше да ме накара да осъзная, че въпросите ми са напълно излишни при създалата се ситуация и тръгна да ме подминава. Да, ама не! Сега аз се нуждаех от отговори и нямаше да мирясам, докато не го накарам да сподели това, което му тежеше.

  - Тая няма да я бъде – хванах ръката му и завъртайки го отново към мен, допълних  - От няколко дни се чудя защо така упорито избягваше Къщата на Жулиета и сега е време да получа някои отговори.

  - Сега не му е времето… По-късно… - нов опит за измъкване. Неуспешен, като се има в предвид, че сега ми беше паднал, докато още не се е окопитил.

  - Не! Сега и тук! – отсякох – Говори!

  - Това беше бившата ми годеница! – изстреля на един дъх Марко, повишавайки ми тон.  След това бързо заговори. – Исках да видя свят, не бях готов да се обвържа на 18. Изплаших се и заминах, а когато след пет години се върнах, кипящ от желание отново да я прегърна и да й кажа, че вече не ме е страх, беше късно – същият ден тя се омъжваше за най-добрият ми приятел. – виждах болката в очите му, но нямах сили да го прекъсна, стоях и просто слушах. – Обвиних я, че ме е предала… обвиних и двамата, че са ми забили нож… - Марко пое дълбоко въздух и завърши – Още на следващият ден Джани се записа доброволец и замина за Афганистан. Убиха го след по-малко от месец, без дори да е разбрал, че ще става баща…

 От очите на Марко потекоха сълзи. Как не бях разбрала, че крие в себе си такава болка! Нима собственото ми заслепение не ми позволяваше да видя това, което беше пред очите ми?

 Приближих се и го прегърнах – така, както той ме беше гушкал, когато аз имах нужда от утеха.

  - О, Марко… - загалих успокоително гърба му, оставяйки го да излее мъката си. Но това не продължи дълго. Отнесена в желанието си да отнема от болката му, бях така шокирана от следващите му думи, че рязкото ми отдръпване би могло да се сравни само с токов удар.

  - За това не можеш да позволя един ден и ти да съжаляваш за решенията си – подсмръкна той, все още в прегръдките ми – За това те излъгах с първото, което ми дойде на ум… Че съм гей!

 Отстъпвайки назад, ми трябваха няколко секунди, преди мозъка ми да асимилира думите му. На пъдсъзнателно ниво вече бях разбрала. Или винаги съм го знаела?

 Тръгнах да се обръщам, не можеш да остана и да продължа да го гледам така – застанал пред мен с почервенели от плач очи, изричайки думи, които не бях очаквала да чуя.

  - Алекс…? – направи опит да ме спре той – Моля те…

 Сама се изненадах от реакцията си, оставяйки червена следа от пръстите си на лицето му. Без дори да осъзная, му бях ударила силен шамар.

 Марко кимна, разтърквайки бузата си. Не каза нищо повече, не направи втори опит да ме спре. Явно осъзнаваше и сам, че ми трябва време, за да възприема новата информация.

 Следващите часове прекарах разхождайки се сама из овощното градина, припомняйки си всичко, което Марко ми беше казал. Поне за Стоун не ме беше излъгал – съдружникът му в действителност беше гей, за което имах възможността да се убедя и сама, когато идваше за ежемесечната им бизнес среща. Жестовете му бяха красноречиви, поведението му, за разлика от Марковото – също. Обръщаше се към момчетата със „слънце” или „скъпи”, коментираше с момичетата последните модни тенденции и звездни клюки и винаги носеше притисната към гърдите си чихуахуа на име Бон-Бон.

 Марко от своя страна, се изживяваше, като типичният мачо – красив, чаровен и винаги държейки се  кавалерски с жените. Но нито веднъж не прояви интерес към някоя от тях. И може би точно поради тази причина му бях повярвала.

 А сега се оказа, че причината се корени назад в миналото му и неспособността му да прости – на Венера, на Джани и най-вече на себе си…

 Радвах се, че макар и поради такава причина, отново си бях в къщи. България ми липсваше изключително много, въпреки нежеланието да го призная сама пред себе си. Липсваше ми въздуха, природата и забързаното ежедневие на хората по улиците. Липсваше ми омразната чалга, дънеща от отворените прозорци на таксиметровите шофьори и ръганицата в градският транспорт.

 Липсваха ми нашите!

 Когато таксито най-после спря пред портата на къщата, мама изскочи от входната врата, сякаш ни е чакала на нисък старт, дебнеща зад пердето.

  - Алекс! – намерих се в задушащата й прегръдка.

  - Мамо… - опитах се да протестирам – Не мога да дишам!

  - Така ми липсваше, миличка – продължи да бъбри тя, изтривайки една издайническа емоционална сълза от окото си – Защо не се обади, да дойдем на летището?

  - Това е Марко – без дори да го погледна, й го представих, отбягвайки въпроса й – Разказах ти за него.

  - Г-жо Петрова – Марко се приближил, оставяйки багажа ни на земята и пое протегнатата й ръка, вдигайки я към устните си.

  - Габи… - изчерви се мама, реагирайки като сестра ми на галантният му жест.

  - А прегръдка за стареца няма ли? – плътният глас на татко прекъсна мислите ми за влиянието на чаровните мъже върху майка ми.

 Обърнах се – подпрял се небрежно на касата на вратата, татко демонстративно беше скръстил ръце на гърдите си, хвърляйки неодобрителни погледи към придружаващият ме Марко. Наложих си да се усмихна, запътвайки се към него. Погледа му беше строг, но когато най-после застанах пред него, подканващо разтвори ръце за прегръдка, в която с желание потънах.

 Трябва да призная, че от части останах изненадана от спокойствието, с която поздрави Марко. Макар да се опитваше да демонстрира адвокатското си поведение, подлагайки приятелят ми на бърз кръстосан разпит, още преди да е прекрачил прага на къщата, с нищо не показа, че ситуацията не му е по вкуса. Историята с Кати си беше казала думата, карайки го да осъзнае, че дъщерите му вече са пораснали и неговото влияние е отслабило силата си.

 По-късно същата привечер, докато Марко кавалерски беше предложила на мама да й помогне с вечерята, татко все пак реши да прояви родителските си задължения. Двамата седяхме в хола и разпалено коментирахме поредната нелепа ситуация пред вратата на Левски и левашкият опит на вратаря им да спре нападението на ЦСКА, когато той най-неочаквани ме прекъсна, сменяйки рязко темата.

  - Какво правиш тук?

  - Гледам мача с теб? – знаех, че все някога ще  ме попита, но не мислех, че трябва да знае истинската причина.

  - Недей да ми остроумничиш, малката! – присви очи на среща ми. – Знаеш за какво те питам.

 Годините практика като адвокат, бяха изградили способността на баща ми да разчита истината по лицата на клиентите му по-добре и от детектор на лъжата. Докато растяхме, двете с Кати бяхме правили безброй неуспешни опити за прикриване на поредната пакост, взаимно прикривайки се, но беше достатъчен само един поглед от страна на адвокат Петров, за да си го отнесем и двете. Едната, като наказание за белята, другата - за опита за прикриване.

  - Мама не ти ли каза? – реших да играя на твърдо, поне с половин истина – Липсвахте ми и реших да прекарам лятото у дома.

  - Аха – иронизира ме татко – А ролята на жабаря каква е?

 Смръщих вежди, показвайки недоволството си. Въпреки влошените ни отношения пред последните часове, нямаше да позволя да обиждат Марко пред мен. Дори аз не си го позволявах, а имах основателна причина поне мислено да го наричам „лъжец”, „измамник” или „предател”.

  - Марко ми е приятел – натъртих на „приятел” и през следващите десетина минути се опитах да го представя във възможно най-благоприятна светлина, ръсейки суперлативи и описвайки помощта и подкрепата, която той ми бе оказал. Разбира се, спестих по-голямата част от историята, наблягайки на професионалните ни отношения.

 Когато самият Марко ни прекъсна, за да ни извести, че вечерята е готова, направо ми идеше да го разцелувам, че ме спаси от по-задълбоченият разпит на адвокат Петров. Въздишката ми на облекчение явно е била доста шумна, след като той ми се усмихна разбиращо, а баща ми изсумтя недоволно.

 До края на вечерта не последна втори опит за изтръгване на истината. Вечерята мина доста приятно, като се има в предвид, че говореха предимно мама и Марко, който я забавляваше с истории от странството си. Разбира се, разговора се водеше на италиански, с което ние с татко бяхме лишени от възможността да се намесваме.

 На мен обаче това не ми пречеше. Имах нужда да премисля доводите си, с които да убедя нашите, ако все пак вземех решение да не се връщам в Англия. Или поне в Лондон.

 След вечеря, в опит да избегна нова порция въпроси, направо се отправих съм стаята си, оправдавайки се, че съм прекалено уморена. Истината обаче беше, че въобще не ми се спеше, за това, за да настроя тялото си за сън, реших да покисна във ваната. За съжаление това се оказа груба грешка – вече отпусната в приятната топлина, в желанието си да игнорирам мислите  за Марко, съзнанието ми ме върна към първоизточника на проблемите ми.

 Не бях се сещала за Хари през последните часове, което си беше направо нереално. Образа му се беше превърнал в неразделна част от мислите ми, като в повечето случай дори не се осъзнавах. Дори и сега, затворила очи, пред себе си виждах разпилени къдрици, които при движение падаха над челото. В следващият момент дълги пръсти ти прибираха отново нагоре, откривайки блясъка на зелените  ириси. Устните, чиито мимолетен вкус не можех да избия от главата си, се разтегляха в усмивка, която…

 Стоп! Рязко се надигнах от ваната. Това не можеше да продължава така! Трябваше да направя нещо, преди тотално да съм се побъркала. Бях готова да потъна, но със себе си щях да повлека и Марко.

 На бързо навлякох първите дрехи, които попаднаха пред погледа ми и се запътих към вратата. Марко щеше да спи в стаята на Кати, която беше претърпяла основен ремонт, след паметното ни завръщане преди почти три години и с нищо не напомняше за погрома, причинен от сестра ми преди това. Искрено се надявах вече да се е качил!

  - Александра Петрова! – едва бях прекрачила прага на стаята си, когато къщата беше разлюляна от мощният глас на баща ми, от който  чак прозорците издрънчаха.

 Въздъхнах с досада – сега пък какво? Тръгнах към стълбите и едва не бях отнесена от изникналият от зад ъгъла Марко, който успя да ме хване миг, преди да се строполя на земята. Без да казва каквото и да е, той хвана ръката ми и ме затегли надолу.

  - Чакай! Какво… - опитах да се измъкна, но силната му хватка ме водеше безмилостно надолу към хола, където бяха родителите ми.

  - Александра Петрова!

 Нов вик разтресе къщата, преди най-после Марко да ме доведе до целта си и рязко да ме завърти към екрана на телевизора.

 От видяното ми се зави свят  – единственото, което завладя съзнанието ми, разтърсвайки цялото ми същество, беше съкрушеният вид на Хари, от чиито очи всеки момент щяха да потекат сълзи.

  - … Тя е момичето, което владее мислите ми от няколко месеца насам и чиито образ ме спохожда всяка нощ, карайки ме да се будя плувнал в пот… - тъкмо казваше той  -  От както я познавам разбрах, какво означава болката тук – постави ръка на гърдите си. – Разбрах в пълната им яснота думите на песните, които изпълняваме за вас… Искате да знаете какво означава Алекс за мен? Тя е всичко, защото в нейно лице познах любовта… Познах болката, защото тя не е сгушена в прегръдките ми…  не е положила глава на гърдите ми, за да чуе как бие сърцето ми само и единствено за нея… И точно отричането на тези чувства ме доведоха до тук – накрая посочи нещо зад себе си, като от следващият  общ кадър на студиото стана ясно, че е снимката, разтърсила ме от дън душа.

 Не бях разбрала кога съм приближила към телевизора, нито как пръстите ми се бяха озовали върху студеното стъкло, милвайки покритото му с ръце лице, явно прикривайки потока от сълзи. Единственият мъж, накарал ме да изпитам  тези силните емоции някога, сега се беше пречупил пред собствените си чувства.Образа му в момента ми беше размазан, защото без дори да разбера, от моите очи също се стичаха издайнически вадички. 

 Последвалите кадри ми бяха, като в мъгла. Камерата следеше Хари, от който не откъсвах поглед. Някъде, много назад в съзнанието ми прозвуча музика, на която не обърнах първоначално внимание. Чувах и опитите на татко да привлекат вниманието ми, но безуспешно. Случващото се извън собственият ми малък свят, не ме интересуваше. Защото, точно, като неговият и моят беше свързан и завладян само и единствено с неговият образ.

 Когато най-после успях да откъсна принудително погледа си от Хари, той попадна на нещо, което накара сълзите ми да потекат с нова сила – Зейн, Лиам и Луи пееха, държейки високо над главите си плакат във формата на сърце, на който с огромни букви пишеше:”In his heart there is only ONE DIRECTION  and she leads to you!”

 Надали на света има жена, която да остане безчувствена пред такова признание. Дори аз, въпреки изградената през годините защитническа броня, не бях в състояние да я кърпя повече. През последните месеци опита ми за отричане и изричането на всяка нова лъжа, за прикриване, бяха нанесли непоправими следи, превръщайки първоначално винаги лъскавата ми ризница в едно гротестко и ръждясало подобие, което сега просто се разпадна от само себе си.

  - Въпросът, който владее мислите на милиони фенове на групата сега е, къде е Александра Петрова и какво е нейното мнение – кадрите от студиото бяха прекъснати от водещия на късните новини – Отвръща ли тя на чувствата на Хари Стайлс и защо беше нужно да се стигне до тук, ако това е така? Запис на цялото предаване на „Шоуто на Алън Кар” може да намерите…

 Екрана на телевизора доби черен цвят, в отражението на който замъгленият ми от плач поглед можеше да различи застаналите зад мен хора.

  - Той ме обича… - отрони се като шепот от устните ми, докато краката, които вече не ме държаха, се подкосиха и аз се свлякох на колене, покривайки лицето си с ръце.

  - Това беше – Марко, който явно единствен беше запазил трезвата си мисъл, клекна пред мен, обгръщайки ме в поредната успокоителна прегръдка – Вече не можеш да се бориш, Алекс…  Загуби войната и го знаеш.

  - Той ме обича, Марко… Наистина ме обича! – продължавах да повтарям, без да мога адекватно да разсъждавам,  опитвайки се да убедя сама себе си в истинността му, докато сълзите продължаваха свободно да се стичат от очите ми.

 Нямам представа колко време прекарахме така, докато татко не реши, че е време отново да напомни за себе си.

  - Още утре се връщаш в Лондон с първият полет – каза го така спокойно, все едно обсъждаше времето, а не бъдещето на по-малката си дъщеря.

  - Какво искаш да кажеш с това? – попитах, вдигайки поглед от рамото на Марко. Все още не знаеща как да разчета поведението му.

  - Вече преживях веднъж ужаса да гледам как едната ми дъщеря гасне, заради един … от тях – въздъхна примирено баща ми, докато сядаше но дивана до мама, която неудържимо хлипаше в кърпичката си. – Няма да допусна това да се повтори и с другата!

  - Аз не съм Кати, татко – опитах се да смекча представата, която споменът да преживяното покрай сестра ми беше на път да създаде.

  - Знам – потвърди с кимване татко, преди да додаде – Но твоя инат е в пъти по-разрушителен от нейният. И ако единственият начин, както при нея, е да се изправиш пред страховете си, то аз лично ще завлека задника ти в обратно в Англия.

 Знаех, че татко беше дълбоко наранен от болката, която сестра ми си беше самоналожила и макар желанието му да ръководи домакинството на къщата с твърда ръка да беше всеизвестно и на трите ни с мама, той не успя да си прости никога този си провал. Все пак всеки родител мисли, че знае кое е най-добро за детето му, макар и вече пораснало. Баща ми не правеше изключение, но в случая сам се беше убедил, че не винаги това, което според него е ок, е така и за засегнатите страни.

 И точно Хари му беше отворил очите, идвайки без предварително подготовка и реално обмислен план, за да се бори за щастието на приятеля си, доказвайки му, че понякога това, което ни прави най-силни, е същото, което е способно и да ни довърши.

 Благодарение на Хари, баща ми беше видял света през погледа на Кати и Зейн и достигнал до прозрението, че макар и неотразим в достигане на истината, като адвокат,  беше се отдалечил от истински значимите неща, като истинската любов и нейната сила.

 Надигайки се от пода, с олюляване стигнах до дивана, придържана от Марко, но този път намерих утеха в прегръдките на баща ми. Блясъка в погледа му не можеше да се сбърка с нищо друго – и неговите очи бяха насълзени, издавайки емоциите, с които правеше опит да се пребори. 

 Тази нощ никой не можа да заспи, а на сутринта родителите ми ни закараха на летището, от където с Марко хванахме първият полет към Лондон.

 Към Хари…